Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем ~ Сирак СКИТНИК
„ Трагедията на актуалния човек и създател е: че той в пъстротата, в признатата престореност на настоящия живот, постоянно ще се стреми към това, което е изгубил, без да може задоволително да го приближи. ”
(1883 ~ 1943)
Тайната на примитива
Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на актуалното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и правилен изразител на нещастието, която претърпява нашата просвета, че то първо е уяснило смътните подозрения и крушения на човешката душа в този момент. Никога изкуството не е било така малко „ естетично ” и толкова човечно, както през днешния ден. То дори като че не желае да основава нова хармония, а да освободи единствено човешката душа.
Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните благосъстояния, насъбрани с епохи - чудовищна, варварска храброст! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново потомство иде подавено от придобитията на предишното. Вековна просвета, обичаи, публични условности, престижи - всичко това смазва непосредното у индивида, и основава от него някакъв заводски продукт в милиони идентични екземпляри. И в случай че за грамадна част от хората това е напълно елементарен исторически развой, за обособени персони то е - засегнатост за човешкото битие. Откъде почваме ний и къде свършват тези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е непозната - от време на време до смут идентична, ний я чуваме от непознати уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, като че ли от епохи позната усмивка, която ний сме усвоили - може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е непознато: Оскар Уайлд споделяше, че художниците ни учат да виждаме природата, само че белким не е обидно, че цяло потомство виждаше водата единствено синя! И трябваше да дойдат импресионистите - да я изпълнят със светлини, отблясъци и отражения.
Съвременният човек усеща неясно властта на предишното, своето иго, безсилието да бъде самичък, единствен създател на днешния ден и идва до безумието: убийте предишното! - наместо да го преодолее.
Най-типичен израз през днешния ден на жаждата да намерим още веднъж изгубената си близост е - възвръщането към примитива. Човечеството претърпява умората от себе си; то наподобява на човек, който е пил прекалено много подправени виновност и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на трудност, лъжливост, конвенционалност, въпреки че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, най-малко за няколко мига, за едно по-непосредно, даже жестоко възприятие. От тук и любопитстващата обич към примитива.
Примитивът постоянно има цената на една изповед. Той не е построение, не е познание, нечиста сделка, а - чисто неспокойствие, едно нетърсено придвижване на душата. И там е тайната на неговата внушаемост. Той е възприятие, живият човек. Той е: „ дал ти Бог положително ”, казано с цялостно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното „ добър ден ” на индивида от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който избавя давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който разгласи себе си капитан на „ Радецки ", стопира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да вършат патрони за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана войска, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същина е непосредното - поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота - той не се забравя; импортиран в изкуството - той не умира. Защото е жив боязън на душата. Именно тая първична мощ е изгубена през днешния ден в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството през днешния ден простира ръце към нея, с цел да се зарадва и стопли от тогавашната изясненост и откровеност на личната си душа.
След като пи от суетата на благосъстоянието и славата, Толстой написа „ Що е изкуство ”. Той отхвърли жестоката, подла, комплицирана машинария на актуалното изкуство с ясното схващане, че тя не може да бъде отречена, само че направи това, с цел да отмъсти на „ напредналото ” човечество, което е умъртвило примитива в изкуството и живота, и лишило чистата наслада на индивида. Последователен, заживя монашески в Ясна Поляна и след това избяга от своите, с цел да бъде напълно самичък. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, поради примитива, с който украси последните дни на живота си. Заради това и преситена Европа през днешния ден посреща Рабиндранат Тагор като оракул. Нима той споделя неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, само че той с първичната мощ на своята душа възвръща думите и те ни се костват нови - ето неговото „ признание ”. Преди доста години Рембо написа: не мога да понасям актуалните картини, желая да виждам остарели табели, щампи, необразовани олеографии... Втръсване от тая разляна, ритмираща на всички места, посредствена заимстваност го е предиздвикала да се върне обратно и да търси живото възприятие на индивида в дюкянските табели.
Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и откровеност. Ний неумишлено го обичаме, тъй като у нас в никакъв случай напълно не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно придвижване на човешкия дух. И в този момент чрез младенчеството на човечеството поискахме да възобновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в актуалния живот, а в изкуството сътвори: многото течения, които при всичкото си разграничение имат една неизменима общественост: освобождението от външната форма - изкуството да престане да бъде декорация, да се върнем към първичното ясновидство!
В наши дни, изгубили разликата сред героизъм и далавера, единствено душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на креативното просветление. Тая душа живее във всяка същинска творба на изкуството, във всяка храброст, във всеки ентусиазъм. Не ще бъде парадоксално, в случай че кажем, че всяко огромно произведение на изкуството е примитив. И таман по тази причина го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с националните песни и примитиви на всички нации.
Трагедията на актуалния човек и създател е: че той в пъстротата, в признатата престореност на настоящия живот, постоянно ще се стреми към това, което е изгубил, без да може задоволително да го приближи. Това е „ изгубеният парадайс ” на човечеството. При всичката жадност на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, единствено малко на брой ще доближат тая изгубена святост. Ний ще ги назоваваме огромни художници, герои, с цел да поддържаме вярата в личната си душа.
Из: „ Тайната на примитива ” (със съкращения), Сирак Скитник
Снимка: Снимка на българския писател Сирак Скитник (1883-1943), bg.wikipedia.org
